Спри да преразказваш личната си история

Преди много години в ръцете ми попадна една странна и невероятна книга на Карлос Кастанеда: “Учението на Дон Хуан”. Тогава бях студентка и все още далеч от така наречения духовен живот, и още по-далеч от чудесата на индиянските шамани. Спомням си, че изгълтах със светлинна скорост тази книга и следващите две от поредицата (само защото не открих останалите). След много години ги препрочетох и отново се изумих и очаровах от оная мъдрост. Един израз беше останал отпечатан в съзнанието ми още от онези първи години. Казваше Дон Хуан на младия си ученик, че трябва да изтрие личната си история. Тогава не го разбрах. Как беше възможно това? Според моите разбирания от онова време човек се ражда в едно семейство, ражда се мъж или жена, слагат му име, после расте, има приятели, учи в училище… има една лична история. Нима е възможно всичко това да бъде изтрито просто ей така? И ако е възможно, какво би останало после? Истината е, че в оня момент си зададох тези въпроси и като не намерих отговори просто изоставих темата, там на етажерката с останалите въпроси без отговор.

 

Сега, 25 години по-късно, разбирам дълбочината на оная кратка фраза.

 

Какво е личната история? Отговорът е много прост: всичко онова, което вярвам, че съм и което вярвам, че е съставна част от моя свят. Започва с раждането ми в едно семейство и го следват един безкрай от вярвания. Вярвам, че съм жена. Вярвам, че съм българка, защото съм се родила в една страна наречена България. Вярвам, че принадлежа на една раса, защото физически изглеждам различна от друга. Вярвам, че онова, което преживях когато бях на еди колко си години беше ужасно и в последствие прекарвам 30 години от живота си страдайки заради това… и така бих могла да изпиша стотици страници. Човешкият ум има някои мистериозни качества. Колкото повече се опитва да си спомни и преразкаже нещо, което ти се е случило преди време все повече го изопачава. Защо? Защото сме емоционални същества. Всичко в нашия малък личен свят предизвиква у нас емоции, положителни или отрицателни те винаги присъстват. Колкото повече време е минало от някоя случка толкова повече преживяното с положителни емоции ни се струва още по-красиво, и преживяното със страдание ни изглежда още по-кошмарно. Любимият от млади години днес ни се вижда по-перфектен от всякога, и онзи, който ни е наранил, днес е още по-чудовищен от тогава. Всъщност, ако се замислим нашите спомени не са точни от самото си начало. Ако сред много хора се случи нещо и после разпиташ а 20 човека какво се е случило и какво са видели всички те ще разкажат една различна версия. Това е така, защото всички прекарваме реалността през личните си филтри и тези филтри са уникални за всеки един от нас. Все едно носим очила с един куп различни стъкла с различни цветове пред очите си. От самото ни раждане ни помагат да поставяме пред очите си все нови и нови филтри. Родил си се момче и са те научили да подценяваш момичетата? Имаш един филтър. Ти си от север и не харесваш онези дето са от юг? Слагаш си друг филтър. Избрал си да учиш изкуство и не математика? Вече са три… и така последователно. Можеш ли само да си представиш колко много филтри имаш? Знаейки това как можеш да си сигурен, че онова което си преживял е истина? Сега опитай се да си спомниш колко пъти си разказвал историята си или част от нея на някого. Знаеш ли, че всеки път когато я разказваш променяш някои малки подробности волно или неволно? След 20-30 години наистина ли вярваш, че си спомняш какво точно си преживял? Когато дори в момента на самото преживяване не си бил способен да го възприемеш “реално”… Тогава на какво се базира твоята лична история? Ще ти го кажа: базира се на лъжи, на изкривени възприятия, на фалшиви вярвания. Цял живот лъжеш самия себе си, ден след ден. И това не е най-лошото. Да си дадеш сметка, че си се самозалъгвал и че спомените ти не са реални е нещо много добро. Лошото е, че да се живее така има една много висока цена: генерира самоизмама и страдание, отдалечава ни от нашата есенция, отдалечава ни от смисъла на живота ни, изопачава цялата наша реалност и ни лишава от нашите природни дарби. В крайна сметка в живота ни се материализира и става реално онова, което ни отклонява от ценъра ни, нарушава равновесието ни и хармонията в нас. Да направя “реална” личната си история предизвиква буквално да се запишат в клетките ми всички онези събития, които съм преживяла с липса на хармония, без разбиране и любов, със силни негативни емоции. Този е механизмът, по който оставяме в генетично наследство на децата си всички наши неразрешени конфликти, така после се появяват и болестите, и неравновесията.

 

За какво да изтрия личната си история? Защото е едно бреме. Като един спектакъл, който съм написала и дирижирам аз самата, дала съм си главната роля, вглъбила съм се изцяло в ролята на страдание и в крайна сметка съм забравила, че е само това, една роля, една игра, един театър. Забравила съм, че животът ми е там навън, на друго място, под слънцето и звездите, и не затворена в театъра. Забравила съм коя съм, от къде идвам и какво правя тук, че исках само за малко да поиграя ролята на нещо, което в същност не съм. Да вярвам личната си история ме кара да се сграбча в ролята си, в миналото, в болката и страданието, в онова, което “той ми каза”, “той ми причини”, как ме “нарани”. Така ставам неподвижна, затворена. Започвам да се самоопределям с изрази като “аз съм такава… аз съм онакава…” и спирам да раста, сама се блокирам. Самообричам се, ставам жив мъртвец.

 

Как мога да изтрия личната си история? Спри да я разказваш. Ако не я разказваш тя спира да има мощ над живота ти. Спри да се идентифицираш с това, което си вярвал досега че си. Спри да се идентифицираш с онова, което са те научили, че си, с онова, което са те научили, че е живота. Спри да говориш напразно. Спри да мислиш негативно. Направи основно почистване на спомените си от миналото. Изкарай ги на светлина и ги разгледай с нови очи, без да съдиш и без емоции, като безпристрастен наблюдател. Ако в един спомен има други хора (винаги има) застани на мястото на другия, затвори очи и преживей спомена все едно си той. Почувствай онова, което той е почувствал, погледни през неговите очи, чуй думите, които той е чул. После излез, преживей отново спомена и наблюдавай сцената отвън. Ще видиш как всичко е различно. Ще видиш, че можеш да разбереш по-добре случилото се. Няма виновни, няма добри и зли, има човешки същества представляващи роли в театрална постановка, които са забравили, че играят. Ще можеш да си простиш сам и да простиш на другия. Ще можеш да освободиш миналото си и да се освободиш от спомена. Вече не тежи, няма мощ над теб, вече не си обвързан със случилото се. Свободен си. Едно бреме по-малко. И така спомен след спомен. Направи безмилостен преглед на всичко, което те е карало да се чувстваш тежък, пленник на историята ти, закотвен в една реалност, която не е реална, и започни да пускаш, да прощаваш, обичайки играта. Не се пристрастявай към нищо, всичко е тленно. Експериментирай и пускай, експериментирай и позволявай да си иде. Наслаждавай се и се смей. Усмихвай се и продължавай. Върви напред. Само съществува настоящето, просто се концентрирай в настоящето, в свещения миг Сега и му се наслаждавай. Затвори очи и погледни навътре в теб. Ще видиш звездите. Заслушай се какво ти казват, слушай музиката им. Почувствай цялото си тяло и цялото си Същество. Ти самият си една Вселена и ти самият си Богът-Създател на тази Вселена. Изпрати любов на всяка клетка от тялото си, изпрати жизнена енергия на кръвта си, благодари на всеки орган от тялото ти за перфектната работа, която върши без почивка, в перфектен синхрон с останалите, в перфектна хармония. Благослови ги, благослови всяка клетка, всяка капка кръв, всеки орган, всеки сантиметър от кожата си, всеки удар на сърцето си. Твоята Вселена е перфектна, самата тя е хармония, не се нуждае от минало, от история, от етикети. Има те тебе, притежава Мъдростта на твоята Есенция. В теб се интегрира всичко: Воля и Мощ, Хармония, Мъдрост и Любов. Съществуваш във Вечното Настояще и Си Всичко.

 

Какво повече е необходимо?

Blog nº5

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2016 Gueri Raditchkova

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *