Много от вас ме попитаха защо спрях да публикувам в моя блог през цялата 2017 година. Не, не съм го изоставила. Да, все още съм тук, с повече сила и по-добре от всякога. И ето, отговорът е прост: имах нужда от време за себе си.
Циклите на Вселената
В природата всичко е циклично. След пролетта, когато всичко покълва и разцъфтява идва лятото, което е изобилно, къпе ни с цялото си великолепие от енергия и светлина, позволява ни да се отворим и да излезем сред другите. След това се редуват есента и зимата, и ни канят да се вглъбим в себе си, да се потопим във вътрешно спокойствие, да се вгледаме в себе си. Вдишване – отваряне навън, издишване – вглъбяване навътре. Цикли. Това са циклите на Живота. Всичко диша, аз, ти, планетата, Вселената.
2017
Годината 2017 видяна сега в перспектива бе за мен оня период, в който човек трябва да се вглъби в себе си и да усети сърцето си, да намери пулса си, да спре и да размисли, да преразгледа преживяванията и начина, по който ги е живял, да преразгледа мислите, вярванията и емоциите си. Да си направи изводи. Да приеме новите предизвикателства. Да се потопи в езерото на вътрешното си спокойствие, което с хладките си води избистря идеите и лекува раните.
Това бе година на опознаване на мен самата, година на вътрешно и интензивно израстване, на навлизане в собствения ми лабиринт и на откриване на мен самата. И разбира се събитията ме придружаваха. Имаше редица моменти на самоосъзнаване и „срещи“ с моята личност. Видях се отразена в хиляди огледала. Видях голяма част от сянката си. Трудно ми беше да я разпозная и понякога се ядосвах, виждайки я отразена в другите, но когато успях да я прегърна, чудото стана. Почувствах се в мир. Бях научила урока. Израснах. Освободих страха и нуждата от контрол. Започнах да обичам себе си така както никога преди. Престанах да се опитвам да „среша огледалото“, успях да благодаря вътрешно и понякога на висок глас за помощта на това „огледало“. Другият не съществува. Другият това съм аз самата. Спрях да се боря с живота. Позволих на течението да ме носи.
През 2017 година се случиха много неща.
Среща със смъртта
Срещнах се със смъртта. Не се страхувам от смъртта, от моята смърт, дори много пъти съм копняла за нея. Но тази година срещнах смъртта на друг, на близък човек. Никога не бях се виждала в тази ситуация, никога не бях изгубвала близък, поне не толкова близък. Смъртта винаги е будила любопитсво у мен. Не ни учат да я познаваме, да я приемаме. Не ни учат да да не се страхуваме от нея. От невежество е. Всичко е поради човешкото незнание. Ако знаехме, че смъртта не съществува, би било много просто. Ако знаехме, че умирането е като да се събудиш сутрин и да си свалиш пижамата, за да облечеш нови дрехи и да се впуснеш в авантюрата на един нов ден, изпълнен с чудесни изненади, би било просто и вълнуващо. Не ни учат на това. И е важно.
През 2017 имах възможността да размишлявам много за смъртта. И за живота. Много близък човек си отиде. И трябваше да се науча да го пусна да си иде. Той не искаше да живее и в същото време изпитваше ужасен страх от смъртта. Не разбираше, че умирането е като да се събудиш и да си свалиш старата пижама. Той не вярваше в нищо и беше ужасен, парализиран от страх. Беше се вкопчил в живота от страх. Страхуваше се да се пусне. Страхуваше се да прости и да си прости. Вярваше, че е сам. Колко напразно страдание! Никога не сме сами. Заобиколени сме от цяла армия от светлинни същества, които се опитват да се грижат за нас, да ни помагат, да ни улеснят земното преживяване. Нашето невежество ги спира, забранява им да помогнат и ни създава един куп ненужни трудности.
Опит да помогна
Отначало се опитах да помогна и моята помощ беше отхвърлена. Нямаше какво да се направи. Само можех да остана като свидетел и да наблюдавам как другият погасява живота си. Тялото издържа колкото можа.
Има много начини да се извърши самоубийство. Често не го осъзнаваме. Да отричаш живота в теб е самоубийство. Да отричаш радостта и щастието, да отричаш любовта е самоубийство. Да останеш там, където няма нищо повече за теб е самоубийство. Да се продаваш и да се проституираш за малко нежност е самоубийство. Да можеш да създаваш и да не го направиш е самоубийство. Има много форми на самоубийство. Обикновено мислим, че да се самоубиеш е да се хвърлиш през прозореца или да си прережем вените, но … не, има много други начини, по-лоши, ако ми позволите. Всеки път, когато презираш живота си, по кой да е от хилядите начини това е самоубийство.
Останах като наблюдател, излъчвайки нежност с присъствието си. И един ден си помислих: „Ако решиш да живееш ще те подкрепя. Ако решиш да умреш ще го приема и ще те пусна да си идеш. Това е твое решение, ще го уважа. Само ти си отговорен за живота си.“
Раздяла без сбогом
Когато той си тръгна аз не се почувствах тъжна, не почувствах липсата му. Чувствах освобождение. Чувствах спокойна радост. Бях свободна. Той беше свободен, освободен от страданието. Знаех, че на оня свят ще се грижат добре за него. Гледал ли си филма „Нашият дом“? В него се показва какво става в случаи като този. Учили са ни да плачем и да сме тъжни. Не е нужно. Никой не се нуждае от този спектакъл. Аз съм тук и животът продължава. Другият си е отишъл и има нужда да продължи по пътя си. Тъгата само би го задържала тук, безсмислено е.
Следващите дни си помислих, че този човек всъщност никога не беше съществувал. Всичко е илюзия. Живеем в един голям театър и ние сме актьорите. Някои идват, а други напускат сцената. И всеки играе много специфична роля в моята постановка, както и аз в неговата. Всеки идва да ме научи на нещо конкретно. Понякога това са малки „открития“, а друг път са огромни скокове в съзнанието. Няма значение. Винаги научаваме нещо от другите. Да не се опитвам да го задържа в живота беше огромен урок за мен. Да го пусна да си иде и да не чувствам тъга беше нещо вълшебно и освобождаващо.
Холограмен свят
Да разберем сложния механизъм на живота и да приемем, че всичко, което се случва с нас е просто илюзия е невероятно. Всъщност никога не се срещаме за първи път и никога не се разделяме завинаги. Защото ние сме едно и също нещо с Цялото, което се фрактализира, за да придобие преживявания и сега наново се обединява в Цялото, което винаги е било. Ние сме частички от Съзнанието, които пътуват през нереални светове и имат нереални преживявания, за да получат истинско познание за самите себе си. Красиво е, нали?
Живеем в магически и прекрасен момент. Учените вече го доказаха. Живеем във вселена, която е холограма, тя е виртуална реалност, създадена от велик космически компютър. И ние сме негови фрактали, т.е. ние сме малко парченце, но в същото време ние съдържаме Цялото.
Това беше само една част от моята година 2017. Имаше много повече.
Среща със смъртта, отново
Всеки път, когато изкачиш едно стъпало по стълбата на учението, Животът веднага ти прави „тест“, за да види дали наистина си научил или просто „си мислиш, че си научил“. И отново се намерих наблюдавйки живота и смъртта. Друг сценарий и други актьори, но аз бях там отново. Наблюдавайки друг любим човек, този път как се бори за живота си и виждайки аз самата собствения си живот и собствените си смърти (странно е, че на български смъртта няма множествено число). Виждах как умират все повече и повече аспекти на моята личност и оставят все повече и повече пространство за Живота в мен, за моята Есенция, за моята истинска Същност.
Вместо заключение
Днес чувствам, че се научих да обичам Живота много повече, да обичам божествената частица, която Съм. Научих се да прегръщам с обич човешката личност, която имам, с нейните Светлина и Сянка. Чувствам се по-силна и с повече мощ от всякога, по-подготвена да се изправя пред следващите тестове, които ще дойдат (о, да, не си правя напразни илюзии…) и в същото време по-свободна, по-малко уязвима, с повече любов за даване и повече познание, за да помагам. По-изпълнена с Живот и с желание да живея.
Не можеш да дадеш това, което нямаш. Не можеш да помогнеш, ако не си осъзнал. И не можеш да осъзнаеш, докато не си преживял.
Когато си преживял, когато си осъзнал и си в състояние да даваш, започни от себе си. Бъди щедър със себе си. Обичай се! Дай си любов и нежност, дай си прошка и разбиране. Подари си време и грижи. Дай си почивка. Подари си планина и море, смях и щастие. Дай си живот с пълни шепи. Така този човешки живот няма да е бил напразен. Защото ще си дал щастие и любов на цялата Вселена.
Светлина, Мир и Любов
Ще съм щастлива да узная мнението ти и коментарите ти по този пост. Ако ти е харесал, сподели го
Copyright secured by Digiprove © 2018-2019 Гери Радичкова