За Проекто-смисъла и как да комуникираме играейки

Големият урок, който човечеството има все още да усвоява, са Комуникациите. Изглежда парадоксално, нали? През века на комуникациите, когато на пръв поглед сме по-свързани с другите от всякога в познатата ни история, ние всъщност не знаем как да общуваме. Да, буквално. Големият проблем на човека днес е, че той не знае как да общува първо със себе си и второ с тези около него.

През времената сме създавали общества и култури със строг морал и непоклатими норми и за да оцелеем в тях (тоест да се нагодим), е трябвало да си създадем безброй лични маски. Всеки път, когато съм в дадена ситуация, в която трябва да оцелея – една маска. И така от люлката до гроба. Учителят ме изпитва – една маска. Майка ми ми се скара – още една маска. Искам да получа нещо от татко – друга маска. И така нататък. В крайна сметка се оказва, че не знаем кое е истинското ни аз. Забравяме какво е да си истински и честен. Научаваме се да казваме онова, което смятаме, че се очаква от нас, за да се харесаме, да допаднем на другите, да паснем. Не се осмеляваме да изразим онова, което наистина чувстваме и мислим. Процесът става много неусетно и обикновено започва в най-ранна възраст.

Комуникираме с всичко

Важно е да се има предвид, че човешкото същество не може да не комуникира. Невъзможно е. Комуникираме с всичко. Не само с думи, но и с жестове, с позата на тялото, с тона на гласа, с изражението на лицето, с дрехите, с начина, по който се движим. Енергията, която излъчваме, комуникира. Нашето електромагнитно поле комуникира. Ето защо много често срещаме някого, когото не познаваме и от самото началото го харесваме или не го харесваме. Няма видима причина, а се случва. Това е така, защото неговото енергийно поле ни е предало на момента един куп информация, която подсъзнателно ни е накарала да се почувстваме привлечени или отблъснати.

Комуникация по време на раждането

Днес имах случай при консултация, който ме накара да се замисля по темата. При раждането на детето ѝ моята клиентка избира да ѝ поставят епидуралната упойка, за да избегне болката. В момента на поставянето на упойката обаче дилатацията спира. Съвсем логично следствие, прекъсната е връзката между физическото тяло и емоционалното фино тяло. От друга страна, душата, която идва на тоя свят има нужда да бъде свързана с емоциите на майката, трябва да се чувства добре дошла, обичана и приета с желание и любов. Бебето обаче среща… разрез в комуникацията, тоест отхвърляне. Майката не е наясно какъв процес е задействало нейното решение, тя просто иска да избегне болката. В днешно време е съвсем нормално да ти поставят епидуралната, нали? Технологичният напредък се занимава само с това, което се вижда … Но има цял един невидим и дълбок свят, който не се взема под внимание.

Процесът на раждането е магически процес, акт на алхимия. В него две души създават нещо уникално, за да сложат началото на едно ново съществуване, едно ново въплъщение. Майката и детето извършват една съвместна работа, за която имат нужда един от друг. Жената трябва да желае идването на детето, трябва да се подготви емоционално и психически за събитието. За съжаление във всички филми ни показват жени, които крещят, страдат и ругаят в момента на раждането, тоест, в общото подсъзнание е залегнало, че раждането е един ужасен процес на страдание. И ние приемаме това като факт. Но не е, не е необходимо да бъде така. Може да родиш без болка, когато го правиш с любов и съзнание.

От друга страна душата, която идва да се въплъти също трябва да свърши своята част от работата. Напускането на матката, преминаването през канала и излизането на светлина е нещо, което съществото трябва да направи самостоятелно. Ако се чувства свързано с майката и чувства, че тя го чака с любов, работата става по-лесно. Ако обаче този, който ще се въплъти почувства, че е нежелан, чувства, че майката е вкаменена от страх или още по-лошо, че тя е безчувствена поради упойката, тогава процесът може да се блокира. Душата може да се уплаши и да реши, че вече не иска да се ражда. „Не е добро място за мен. Те не ме обичат, по-добре да не излизам…“ Дилатацията спира. Тогава лекарят „спасява живота“ на детето и на майката правейки цезарово сечение.

Осъзнаване

Не съм против технологиите и напредъка, далеч съм от тази мислъл. В много случаи те улесняват нашето съществуване. Трябва да имаме предвид обаче, че всяко наше решение има последствия. Не съм човекът, който да каже на хората да не се възползват от напредъка. Просто казвам, че е добре да мислим в по-широк план, за да знаем как влияе всяко мое решение и да поема отговорността си за него. Последствията никога не са само за мен. В древните Упанишади е написано, че „когато откъснеш цвете, цялата Вселена затрептява“. Това не е метафора, а е буквално. Всяка моя мисъл, всяка моя дума, всяко мое действие оказват влияние върху мен, върху тези около мен, а след това и върху целия свят. Можеш да прочетеш наново моя пост Твоите мисли изграждат Реалността, която живееш.

Проекто-смисъл на живота

Моментът на раждането е изключително важен за всеки човек. Превърнали сме го в нещо банално, нещо, което програмираме както на нас ни е удобно и искаме „да мине колкото по-скоро толкоз по-добре“ и ако може да бъде „безболезнено“ и без съзнание… Станало е нещо като бюрократичен процес, нещо безлично, в което не искаме реално да участваме. Това, което не осъзнаваме е, че детето, което се ражда възприема, чувства и реагира на всичко това. Моментът на раждането оставя върху него отпечатък, който може да предопредели живота му десетилетия напред или дори целия му живот. Да започнеш живота откъснат от майка си оставя отпечатъка на: „ти не си желан, не си добре дошъл, не си достатъчно добър за нас“. Парфюмът, възприет от детето е на това да си отхвърлен. От първия момент то ще чувства, че не е достатъчно добро, не заслужава любов и ще се научи да не цени себе си.

Когато раждането е и чрез цезарово сечение, душата, която се въплъщава е лишена от възможността да извърши своята част от работата. Тогава тя научава, че не може да прави нещата сама, че трябва да изчака другите да действат, че не трябва да полага усилие. Ще се нуждае винаги някой да я води за ръка, да я побутва напред. Ще ѝ бъде много трудно да взема решения, ще се чувства несигурна.

Дете, родено по този начин, ще изисква много внимание и много любов. Ежедневно ще очаква нежност от майка си и закрила и подкрепа от баща си, а когато не ги получава ще го живее като трагедия и ще страда. Липсата на любов, запечатана в момента на раждането, ще ограничава детето. Може да минат много години докато осъзнае, че не е нито по-лошо, ни по-малко ценно или по-малко валидно от другите. Ще трябва да се научи да си дава тази “липсваща” любов то самото и че не е нужно да очаква да я получи от другите.

Всичко си има причина да бъде

Никой не е виновен, че тези неща се случват. То не е случайно. Нищо в живота не е случайност. Моля, никой да не се чувства виновен, няма място за това. Чувството за вина е едно от най-разрушителните за човека.

Една жена не понася болката от раждането и предпочита епидуралната упойка когато в родословното ѝ дърво жените са страдали прекомерно. Имали са тежки раждания, загубвали са деца при раждане или докато са били още много малки, не са можели да ги изхранват и т.н. Информацията, която жената е наследила е „да бъдеш майка е равнозначно на огромно непоносимо страдание“. Всички знаем, че когато човек е страдал много, после не може да понесе и най-малката болка. Това е безспорно. Когато наследяваме толкова страдание, дори да не сме го изживели лично нашето подсъзнание го живее като свое. За повече разбиране по темата ти препоръчвам да прочетеш отново: Що е подсъзнанието и как функционира.

Един мъж става баща на дете, родено при описаните обстоятелства, когато е наследил същата информация от родословното си дърво си – мъже отсъстващи физически или емоционално и жени, които са страдали като съпруги и майки. Информацията е винаги една и съща: липса на любов, липса на комуникация. Ще зависи от нивото на съзнанието на мъжа да повтори същата история или да я промени. Да бъде отново отсъстващ съпруг и баща или да бъде присъстващ (в пряк и преносен смисъл на думата) и грижовен.

Необходимо е да придобием разбирането, че всичко това, въпреки че изглежда тежко, е абсолютно необходимо на тези три души. Необходимо е човек да изпита нещо, за да може да го преодолее. Една жена трябва да бъде майка на дете с проблеми, за да се научи да бъде любящата майка, която самата тя е искала да има и не е имала. Мъжът трябва да стане баща, за да се научи да бъде любящият и грижовен баща, който той самият не е имал. И за да може те двамата да се научат да бъдат по-добри родители, ще им трябва дете, което постоянно да изисква от тях любов, нежност, закрила. Препоръчвам ти да прочетеш историята Малката Душа и Слънцето. Тя ще ти обясни по прекрасен начин механизма на нашето съществуване.

В големия театър на живота всеки от нас ще изиграе своята роля, тази, която сам е избрал. И всяка роля е необходима –  на теб самия, за да можеш да експериментираш, да надраснеш трудностите и да израснеш като съзнание, и на другите, за да могат и те от своя страна да експериментират, да надраснат себе си и да израснат като същества.

Как да комуникираме играейки

Когато някой се ражда по травматичен начин (а това сме по-голямата част от хората на този свят) в една или друга степен той ще има трудности да дефинира себе си, да комуникира и да общува с другите. Ще му коства усилие да разпознава емоциите и чувствата си и още повече да ги изразява. Може да стане срамежлив, несигурен, агресивен, може да изисква постоянно внимание и да е емоционално зависим от одобрението на другите. Ще се научи да не цени себе си и подсъзнателно ще чувства, че не заслужава нищо добро.

По този начин се научаваме да се продаваме, още от деца. Постоянно се опитваме да угодим на другите, така че те да ни обичат. Започваме да създаваме персонажи и да си слагаме маските на тези персонажи, за да оцелеем, за да се нагодим. Започваме да лъжем света и не осъзнаваме, че най-много лъжем себе си. Преструваме се, че сме други, защото имаме дълбоко вкоренено убеждението, че не сме достатъчно добри такива каквито сме и затова всячески се опитваме да се „доукрасим“. Докато не осъзнаем какво всъщност си причиняваме.

На тези, които са родители, предлагам следната игра. Тя ще послужи на децата ви и на вас самите.

Вечер, когато цялото семейство се е събрало заедно, можете да посветите половин час или повече, за да си разкажете как е минал денят ви. Трябва да се направи отговаряйки на посочените по-долу въпроси и всеки ще говори по реда си: бащата, майката, най-голямото дете, следващото и т.н. Всеки от членовете на семейството дава своя отговор на въпроса, след което се преминава на следващия. Правилата са прости: забранено е да се измислят случки, да се критикува говорещия, да му се подиграва, да се наказва или да се използва по-късно по негативен начин споделената тук информация. Позволено и необходимо е да се аплодират постиженията, да се изразява радост за добрите случки и да се дава морална подкрепа при трудни ситуации.

Ето и въпросите:

• Кое беше най-доброто, най-забавното и най-красивото нещо, което ми се случи днес? Така играта ще започне с добра енергия и радост. Ще бъде момент на смях и отваряне. Ако мама и татко се отворят и споделят, детето ще се научи също да го прави.

• Кое беше най-лошото, най-тъжното, най-болезненото или неудобно нещо, което ми се случи днес? Детето ще научи, че дори и на възрастните им се случват понякога тъжни или неудобни неща, които могат да бъдат преодолени с подкрепата на семейството. Те ще научат, че не е нужно да се чувстват виновни, че в живота има и хубаво и лошо и че е нормално и е позволено понякога човек да бъде тъжен или ядосан. Научат ли се да приемат и да се справят с емоциите си още от ранна възраст това ще им помогне да се развият като по-уравновесени хора.

• Каква грешка допуснах днес и какво научих от нея? Това е изключително важно. В днешно време изглежда, че сме длъжни да бъдем винаги перфектни и да правим всичко перфектно. Ефектът от такава самоналожена хипер взискателност е точно обратния – прави ни по-несигурни и страхливи. Детето ще научи, че е нормално и човешко да се допускат грешки и че дори може една грешка да е нещо добро, защото тя ни помага да научим нещо ново. Ако никога не съм се изгарял как ще разбера, че огънят пари?

• Какво успях да направя днес по-добре от вчера? Много често самите родители сравняват децата си и това е отвратително. Създава у детето усещане за малоценност или за превъзходство (и двете са еднакво негативни за детето). Много по-добре е човек да се старае да надрасне себе си, а не да се опитва да се съревновава с другите. Наличието на много постижения, дори и те да са малки (връзване на обувките, закопчаване на ризата, приключване навреме на домашните работи и т.н.) ще даде на детето много повече увереност в себе си и в способностите си, отколкото да постигнете едно-единствено голямо постижение. Аплодирането на постиженията и отпразнуването им всички заедно ще създаде по-силни връзки между членовете на семейството и ще даде усещане за взаимна любов, подкрепа и принадлежност към фамилията.

Ако тази игра се практикува редовно, резултатът ще бъде грандиозен. Семейството ще се сплоти, ще има доверие, за да се споделят преживяванията без страх от наказание и укор. Комуникацията ще бъде по-лесна. Доверието сред членовете на семейството ще нарасне и увереността на децата в самите себе си също. Ще бъде много по-лесно да се разреши кой да е конфликт между всички. Всеки ще има право на глас, дори най-малките. Пробвайте играта у дома и ми разкажете. Не е ли много по-забавно от гледането на телевизия …?

Светлина, Мир и Любов

Бих се радвала да узная твоето мнение и коментари по тази тема и ако ти е харесала, сподели.

Copyright secured by Digiprove © 2019 Гери  Радичкова